Вятърът на промяната..

Всичко,което ти тежи,
забрави го...
Всичко,което те мъчи,
остави го...



Времето ще отмие всичко,както вълшебната вълничка отмива всяка следа по златистия рохкав пясък на брега на безкрайното море.За миг се унасям далеч оттук,далеч от хората.Аз съм вече край морските вълни,пременени в бели пелерини и перлени блясъци.Бели,грациозни чайки прелитат от едната скала на другата,изписвайки красиви знаци в небето,стари спомени и си играят с облаците,подобни на захарен памук.Аз съм точно там,на любимата ми скала.Наоколо няма никой,но не съм сама.Вятърът на промяната ме следва навсякъде,примамвайки ме в ефирния му танц със слънчевите лъчи и свенливата роса.В този миг на живот,неосъзнато чувство на пълнота ме обзема,повдигам ръце и глава нагоре,готова да обхвана целия този свят само с двете си кльощави ръце.Целият този живот е пред мен и ме чака...

Просто затвори очи и си помисли за такъв приятен момент на наслада,който те извисява на крилете на сладката свобода нагоре и нагоре,и ще ме разбереш!Не се притеснявай,вятърът на промяната винаги ще е с теб,подарявам ти го...

Седем неща,които не знаете за мен...

Продължавам инициативата от Вели...


1.Близо една година свирих на пиано.Всъщност бях доста добра,но от инат реших да се откажа.Използвах това,че ще ми трябва време да уча за изпитите след 7 клас.

2.Любимият ми цвят е зеленото!От всички цветове,които някога съм харесвала този е крайният ми избор.Толкова е земен...

3.Уча в Математическата гимназия във Варна с профил Информатика.Много съм зле по Литература и затова рших да кандидатствам за място,където най-малко ще се очаква да съм добра по този предмет.

4.Имам котарак на име Ричи.Той е на 8 години и порода персийска,кремав на цвят и е то Русия.Много си го обичкам...

5.Първото момче,което ми грабна сърцето и,което обичах 3 години стана гадже с най-добрата ми приятелка и оттогава нямам пълно доверие на никой...А и никога няма да забравя колко наранена се чувствах тогава и как можах да остана приятлека с това момиче.

6.Никога не съм си имала приятел,като гадже,по простата причина,че имам ужасен характер.Винаги в най-важния момент,нали,на прага флиртът да стране нещо повече-ги режа с някоя тъпа фраза,с която сякаш им казвам"Сори,пич,няма да стане..!"Това е нещо като защитна стена,не знам точно кога съм я придобила,но на моменти ме спасява,а на други ме затапя..

7.Понякога живея в мой измислен си свят,където всичко става,така както искам.Това е светът на мечтите ми.Знаете ли,там никога не вали,винаги е слънчево и всички са супер мили с мен.Аз мога да разичтам на тях и те на мен.Там аз съм щ а с т л и в а !!!Въпреки да знам,че никога няма да видя такъв свят в реалността..

А сега, и ти продължи тази инициатива и напиши твоите 7 тайни...

Черно-бяло

Днес ми е сиво настроение.А може би винаги ми е такова,но просто се крия зад вечно усмихната маска,не знам.Колко изкуствен седи този пост,на фона на предните,но това съм аз:съвкупност от две толкова противположни емоции.В единия момент съм весела,а в другия сякаш се имзарям от всичката тази преструвка.Защо го правя?Защото другите не заслужават да ги натоварват със сложните си драматични тинейджърски мисли,които ме задушават,убиват,унищожават.Затова реших да продължавам с тази илюзия за вечното щастие,вечната красота и бла-бла...Да,добра съм в заблуда,в лъжата и ако щете го наречете "лицемерие",но и без това никой няма да ме разбере.Защо да показвам на другите релаността,след като в повечето случаи тя само усложнява живота ни-аз просто им давам празноглавите и клиширани гледни точки на света,в които не вясвам и капка вяра. Приятелите ми не идват,за да им кажа "Абе,то и без това се е видяло,че никой няма да те погледне,защото си досадна и т.н.".Те идват,за да кажа "Спокойно,твоят принц,който ти е изреден от съдбата ще дойде и ще бъдете щастливи,защото ще бъдете избрани един за друг...да,да-глупости..." Всъщност няма такова нещо като щастие-то е мимолетно чувство,което е съпроводено с голяма болка след това.Наблюдавала съм толкова добре живота на сестра ми и на няколко мои близки,че едва ли не съм спец по техния живот.Всичко се повтаря...Момичето среща уж избранното момче,обаче той разбираш ли-"много я обича" и стават гаджета.На втория ден те вече не изпитват "любов",а нещо което напомня на привързаност,затова и е толкова лено да го нарушиш.На момчето или на момичето му доскачава от тази тооолкова "силна" любов и скача в чуждото легло,защото нали така е намерил/а новата си голяма любов.и така до края на живота им... И знаете ли коя е голямата ирония на безсмисления ми живот,в който сякаш всичко е толкова очаквано?Това,че продължавам да мечтая за този несъществуващ принц,който ще ме дари поне с един ден "любов",макара да знам,че после ще страдам...Поне ще съм опитала и ще мога да говоря от личен опит....
I am colorblind
Coffee black and egg white
Pull me out from inside
I am ready,I am ready
I am f i n e...
"Colorblind" Counting Crows

Пост,посветен на забравените...

И естествено идва момент,когато се сещаш,за хората,които са останали в миналото,но не си успял да им благодариш за милион приятните мигове,забравените... През целия ми все още 15-годишен живот,съм се запознавала с доста интересни и не толкова интересни,забавни и леко скучновати на моменти,умни и малко глуповати,саркастични и миловидни,но все пак бивши приятели-личности.Сега,поглеждайки назад,осъзнавам,че без тях,без дори една от тези личност,сигурно нямаше да има и грам от това,което съм сега.Всеки един от старите ми познати ме дари с частица от тях и ме научи на нещо,за което искам искрено да благодаря. На първата ми най-добра приятелка,или може би на първата ми приятелка,искам да посветя началото...Тя беше човека,който ми показа,че това да съм срамежлива е всъщност чаровно на моменти.Показа ми какво е смелост и да защитаваш приятелите си,какво е да се грижиш за тях и наистина да си "истински приятел". На втората ми най-добра приятелка искам да благодаря за това,че ме научи какво е да не мислиш само за себе си,да се раздаваш цялата,без значение,че може да не получиш нещо в отговор.Благодаря й за вече беглите,но наситени с емоции дни и лудешкия смях,на който свикнах. На първия ми клас(да,досега съм била в 2 начални училища..),та на тях благодаря за приятните мигове,в които успях да разбера,че не винаги трябва да съм толкова доверчива,но все пак да не забравям,че всеки може да греши.Те ме научиха,че винаги можеш да разичташ на приятелите си,да ти бъдат подкрепа,да им се опреш на рамото в лош момент. На втория ми клас,искам да посветя по-голямата цялост от характера ми.Там вече се сблъсках със завист,но и с неочаквана за мен саможертва;любов,но и предателство.и все пак,именно там се чувствах най-щастлива,най-близка до небето,най-безгрижна... На третата ми най-добра приятелка...всъщност те са две...Те са най-близките същества,които съм допускала до себе си.Въпреки че едната направи гаф,се чудя-защо продължавам да се хвърля в огъня за нея да я защитавам и прочие?Може би,защото с нея съм си прекарвала и тъжни,но и весели дни.Защото,макар грешките,тя винаги ще си остане най-добрата ми приятелка...прекалено много сме изтърпели заедно...А на второто момиче,благодаря й за съветите,които са ме спасявали от пропастите и за утешителните думи,които са ме спасявали от сълзите. На момичето,което ме изтърпя 8 години и продължава да ми е приятелка-тя..с нея вече се разбираме,дори без да си кажем думи,толкова сме близки...не,тя не е забравена и никга няма да бъде,надявам се.. На новия ми клас...ах,той е най-наситения с напълно противоположни чувства и емоции,които се сменят със скоростта на светлината.Но те не са забравени...Може би,някой ден ще пиша и за тях.. Не споменах имената,нито сигурно ще имам смелостта да им благодаря лично,но може би...някой ще прочете това,ще го разкаже на някои,а този някой на друг,и когато стигне до тях-те просто ще почувстват,че е за тях... Благодаря Ви...

Весел пост

Бях решила да напиша един доста трогателен пост за една от любимите ми песни,но уви,не можах да пейсна лирикса й.Затова превключвам на нещо забавно...(Де да можех наистина така да си сменя настроението..) Вчера имах изключително динамичен и забавен ден,който ми напомни безгрижието на детските дни,което отдавна не бях изпитвала.Срещнах се с класа ми и стигнах до извода,че каквито са всичките едни щурчовци,до един си ги обичкам.И макар,че по лицата им се четяха вече мислите на по-големи:любов,раздяла,бъдещото професионално развитие и прочие,аз исках просто да се забавлявам.осъзнавайки,че може би по-нататъка няма да имам такива възможности. И тогава си спомних за пети клас...Тогава всичко изглеждаше толкова далече-гимназии,после университети и работи.Тогава живях за деня и сякаш беше по-лесно.Докато сега,вече няма за кога да отлагам и да премахвам натрупаното за следващия ден.Идват и отговорностите,на които гледам да се наслаждавам,преди да обхванат цялото ми ежедневие. Така де,пиша този пост само да ви напомня,че времето си тече и всяка сутрин се събуждаме с един ден по-малко от преди.Затова се забавлявайте,докато можете и нека детето във вас не умира никога!Иначе животът на възрастните бил немислимо скучен и еднообразен,което води до много трагични краища и т.н. От едно все още дете^^

Малките неща в живота...

Колко глупав пост ще кажат някои,забравили истинската радост,която носи живота.Това не са марковите коли или пък бижу с камъни от "Swarowski".Каква е ползата от голям букет рози,пратен по поръчка,след като ми стига едно малко лилаво полско цвете,но да е лично от теб?Каква е ползата от чисто нов джиесем,пратен по приятел,ако не можеш да ми пратиш едно кратко писъмце,но лично написано от теб?Нима хората са забравили "малките" неща?Огледайте се,те са навсякъде...Те са в красивите танци на птиците,отличащи на юг в късния следобед наесен.Те са в малката изрезка от лист,на който леко грозновато,но все пак старателно е написано "обичам те".Те са във вятъра,който духа през лятото в родния ми град Варна-топъл,но прохладен и все пак те кара да се усмихнеш,напомняйки ти стари забравени спомени...Нима хората са забравили за "малките" неща?Навярно да... Колко по-простичък и спокоен щеше да е света,ако обръщахме внимание на "малките" неща,било то думи или един маловажен на пръв поглед жест.Сещаме се за тях едва накрая,когато черната кралица е готова да ни отведе в подземното си кралство.Едва накрая,връщайи се назад си спомняме милион възможностите,които сме имали,за да изразим чувствата си към най-близките ни хора,а сме ги пропуснали.Забързани в динамичното си ежедневие,забравяме,че заедно с нас,на тази планета има още милиарди жители,които по дяволите се нуждаят само от онова клиширано изречение "Обичам те!",за да повярват в света,в себе си и в тези "малки" неща... Макар да осъждам тези хора,да,и аз не обръщах внимание,но се събудих от кошмара и заживях в реалността,там където ако мислиш само за себе си,няма да издържиш дълго... Събудете се и вие..Погледнете навън!Там ще откриете "малките" неща...

Следколедно парти с капучино и чай от лайка...

Днес беше хубав ден.Дали заради топлото събуждане от страна на котката ми с няколко нежни лапички или пък заради вкусните курабийки,с които закусих точно преди да изляза,не знам...Но е факт,че днес беше хубав ден и ще му насладя докрай,въпреки смръщените лица на отминаващите ме хора. Около 3 часа имах много интересна среща с едни мои съученички,които направо сгряха душата ми с едни подаръчета,които бяха толкова...мили и запомнящи се!Обичам,когато хората са щастливи,толкова им й отива!А защо не го правят по често?Не знам...Както и да е,след милион прегръдки за едно просто и толкова кратко "Здравей",групата от пет съвсем различни като характер и интереси момичета се отправи към първото кафене по пътя ни.За жалост,вътре нямаше голям избор,затова си поръчкахме по един чай или капучино.Стори ми се,че е минало толкова кратко време,а ето,че се здрачи и слънцето прибра искрящо-червените си пипала от небето.Смяхме се,говорихме,малко се полигавихме и даже заобсъждахме хубавото тяло на онзи актьор от "Step up"...Наистина красива гледка(за приятелството ни говоря,не за...)!За първи път ги почувствах наистина близки,а не непознати,с които си само на едно "Как си?" Но както на филмите,та така и в живота,всяко хубаво нещо си има край и да...Излязахме от съмнителното на външен вид кафене и се отправихме да търсим една книжарница за някаква манга книжка?!?!?Не питайте,една приятелка се е зарибила по такива неща,а аз само седя и я гледам като индианец всеки път като ми разказва за това.Накрая си хванахме 22-ката и за пет минути-вкъщи,цялото ми лице,озарено в широка усмивка. Надали някога пак ще си говорим така,сигурно в училище ще продължим да се отбягваме,но както казваше една стара позната:"Живей за момента..."Живях и сега спирам да пиша,за да мога да прибера спомена си в една от онези стари и раздърпани кутии,в които събирам всичките си спомени,макар че никой не може да види тази кутия-тя е вълшебна,тя е вътре в мен и понякога я отварям,за да им се насладя.

Ефектът на пеперудата...

Да,знам,че имаше такъв филм навремето,но няма да говоря(пиша) за него.Въпреки че идеята му ме наведе към тези мисли,мисли,измъчващи съзнанието ми всеки божи ден. "If a butterfly flaps its wings on one side of the world,the ripple effect could cause a tempest on the other.." Доста стряскащо нали?Е,вярно,че може би на фона на музиката,която звучеше в началото на филма,да ми е подействала също,но уоу!Това е така,образно казано.Често си мисля по този въпрос и съжалявам за всеки път,когато съм искала да върна за малко времето назад.Както казва мама "Щом нещо е станало,значи си е имало причина!"Ако върна и една секунда от живота си...всичко би се променило...само 1 секунда...Ами ако застраша човешки живот на другия край на света?Ами,ако се случи нещо с мой близък,живеещ на 3 крачки от нас?И после да съжелявам цял живот... А пък и филмът ми отвори очите и за още един не по-малко важен факт.Поглеждайки назад към спомените си,аз мога да оценя някои неща и да им се наслаждавам.Ако постоянно променям момента,как после след време ще го усетя истински? Животът е сладък...Живей за момента и не мисли за грешките,които вече си направил!Всичко си е имало причина,която в бъдеще ще оцениш...

Интересно как пиша толкова позитивен пост,на фона на Radiohead-Creep...заслужавам едно радушно "браво",но и с една мълчалива усмивка ще се утеша!Мъката ни прави силни...

Когато слънцето ме погали по лицето...

Ето ме и мен най-накрая с блог,въпреки че бях малко против в началото.Единственото нещо,което си е лично мое и имам право да не го сподолям с другите,са моите чувства и мисли.А пък и ако се окаже,че именно моите мисли и чувства са коренно различни от на останалите?(Това сигурно ще докаже различието ми с околните,което аз така упорито отричам.)Но,поглеждайки реално,всеки би искал да си има свое кътче,в което да си слага любимите усмивки,снимки на вятъра или просто да запечата последната сълза,която някога е потекла по целия път от продълговатата кафява мигла,по нослето,та чаак до брадичката,където щастлива е паднала в някоя локва от свои сестрички сълзи и се е сляла с тях... (нещо много се разприказвах,така че продължавам по същество,преди да съм изръсила някоя глупост:))

Помня в един от блоговете си за картинки,бях си сложила този така любим мой израз : People always leave..." и един потребител ме попита:"защо мислиш така?Че хората си заминават?"Явно очакваше някаква сълзлива история,в която ще му открехна нещастното ми минало,цялото обвито в мъгливи тайни и кървави съдби,но за жалост май го разочаровах.Истината беше,че бях "откраднала" тази фраза от едно сериалче,където героинята имаше наистина тъжна съдба и накрая все оставаше сама.Но за да не оставя отговора ми толкова глупав написах следния послепис:
"Може би хората наистина винаги си тръгват...Поглеждат блога ми,оприличават го с милионите други,които са разгледали и си тръгват.Аз отново съм сама,посрещам новите хора,които наново ме оставят и аз п-а-к с-ъ-м с-а-м-а..."

Но дори и ти,приятелю,които разглеждаш блога ми,да го напуснеш след като разгледаш цветните картинки и ярки заглавия,знай,че аз няма да съм сама днес.Защото днес слънцето ме погали по лицето и аз му подарих усмивка,която го накара да свети още по-ярко и по-ярко...Знаеш ли,започвам да си мисля,че онази малка светеща топка обича щастливте хора!Не знам защо,но просто ги обича.Може би,защото сме различни?