Ohhh, it's magical..

Осемнадесет се оказа хубаво число.
Като изключим депресията и мърморенето за това, че пораствам и съм подсъдима и че отговорностите ми се увеличиха с няколко цифри повече, се чувствам добре. Не крия, че ми е тъжно, че не мога да се нарека непълнолетна повече и че има много неща, които не направих, а са били в листа ми 'неща-които-да-направя-преди-да-остарея-или-просто-преди-да-стана-на-18', но пък има тоооолкова много неща, които сега искам да направя с живота си, че едното компенсира другото. Сега поне гордо ще си показвам айди-то по дискотеките, хаха. Ще мога да си правя каквото искам и фразата "още си преаклено малка, за да ти позволим!" няма да е в такава сила като преди. Даже ако искам, бих могла да си грабна плюшената раница и да поема на пътешествие някъде си, примерно.. И само да си вземе и книжката и може и наистина да го обмисля. Да почувствам свободата между пръстите си, сигурно е велико чувство.
А това лято е последното ми като гимназистка. Хах. Не че има значение де. Вече съм го измислила плана: шофьорски курсове, работа, плаж, дискотеки, купони, джулай морнинг, курс по японски иии разбира се - приятели по всяко едно време. (: Само се надявам да ми стигне времето, защото както последните дни само пресечени пирамиди и призми са ми в главата, нищо чудно да си отварям сборника на колегата Коста Коларов всеки ден..

Искам да скачам, да пея, да танцувам, да се смея, да бягам, да бягам толкова силно, че накрая да не си чувствам тялото и така да полегна на блещукащия пясък, а слънцето да ме заслепи..
Имам толкова енергия и жажда за живот, че.. приятелите ми мислят, че съм влюбена. Хаха. Но не е така.. Той остана само един приятен спомен. Нещо като първата целувка, която винаги ще помниш.. Мисля, че точно от такова разтърсване имах нужда.. И благодарение на него, отново се чувствам жива.

Посветено на Р., където и да е сега~ ( и който само да отбележа, не е чаровникът от снимката xd)



----------------
Now playing: Lenny Kravitz - Let's Get High
via FoxyTunes

it's only finger-lengths that i see.

А знаех, че ще си тръгне. Че всичко ще е мимолетно. Но поне за пръв път си казах "Хей, давай, нищо, че после ще боли!", преструвайки се, че "чао"-то няма да е "сбогом". И може би именно заради това не боли. Поне не толкова много, колкото предните пъти. Или поне болката е различна, смесена с приятните спомени, които ме връхлитат всяка втора секунда.
Постоянно си припомням струващите ми се сега малко моменти с него и нон-стоп се сещам за неща, които можех да го попитам, а вместо това мълчах. Каква ли музика слуша? Гах, не мога да повярвам, че не съм го попитала за любимата му музика.. Аз питам всеки втори този въпрос, но естествено, този, чиито отговор най ме интересува, не съм.. Дали наистина мислеше, че съм красива? Дали не можех да стана по-красива за него? Дали, дали..
Още помня сладкия му дъх. Сладката му усмивка. Жадният поглед, с който ме гледаше. И предполагам още дълго ще ги помня. Но вместо да ми тъжно, по-скоро ме кара да се усмихна. Хубаво е да вярваш, че има някъде там някой, който те смята за очарователна. Който мисли за теб. И hopefully, един ден ще се върне за теб..
Дори това да не е истина.

I find the map and draw a straight line
Over rivers, farms, and state lines
The distance from 'A' to where you'd be
It's only finger-lengths that I see
I touch the place where I'd find your face
My finger in creases of distant dark places

I hang my coat up in the first bar
There is no peace that I've found so far
The laughter penetrates my silence
As drunken men find flaws in science

Their words mostly noises
Ghosts with just voices
Your words in my memory
Are like music to me

I'm miles from where you are,
I lay down on the cold ground
I, I pray that something picks me up
And sets me down in your warm arms

After I have travelled so far
We'd set the fire to the third bar
We'd share each other like an island
Until exhausted, close our eyelids
And dreaming, pick up from
The last place we left off
Your soft skin is weeping
A joy you can't keep in

I'm miles from where you are,
I lay down on the cold ground
And I, I pray that something picks me up
and sets me down in your warm arms

I'm miles from where you are,
I lay down on the cold ground
and I, I pray that something picks me up
and sets me down in your warm arms

...

Memories are so kind, they're cruel - quietly stealing the magic from my view.

Забавно е как хора идват и си отиват от живота ти и точно тези, при които най-малко очакваш, остават такава следа в теб, че не можеш да ги забравиш. Бивша най-добра приятелка. Чаровен познат непознат. Този, който съзнателно си наранила..

В началото се правиш, че нищо не е станало, но то си остава там. Докато един ден не избухне. Не е нужно в нещо масивно - може просто да е плач, а може и да е истерии някакви. И тогава разбираш, че си оставил може би малкото истинско нещо в живота си да си тръгне просто така. Без да се бориш за приятелството, любовта, разбирането..
И за да си още по-жалък, преглеждаш десетина стари снимки, че току-виж видиш някой от тези хора в съня си. И успяваш. Но дали се чувстваш по-добре, още не съм сигурна. Предполагам не. Но пък и не е това въпросът, който ме вълнува.
Въпросът е, дали в тях е оставена следа?


~|~

Между другото, сестра ми ми разказа, че психоложката й казала (да, съвсем нормална си е, просто й се наложи няколко пъти да я посети ^^), че когато подтискаш някакви чувства или думи, които си искал да кажеш, те ти се запечатват в съзнанието и след време изплуват. Което си е доста интересно, защото от известно време като се събудя и мисълта ми е "кажи, че ме обичаш".. о.О което си е доста крийпи, защото не помня да съм искала да кажа това на някого и да не съм го казвала. А пък то ей така от нищото си се появява. Странна работа.

И съм аааадски щастлива, че най-накрая изгледах "Нана". Това аниме е невероятно просто. Въпреки че мангата, ъфкорс, е сто пъти по-добра, но карай. Саундтракът е шест точки.

Olivia Lufkin - 'Tears & Rainbows'



...



----------------
Now playing: OLIVIA inspi'REIRA(TRAPNEST) - Recorded Butterflies - Live Version -
via FoxyTunes