jar with silver feathers

You know, maybe the reason we fall in love so fast is because we've got so much love to give?

4.27.2007

Аз ще остана...

..до теб.


Знаете ли,някои неща остават за цял живот.Сякаш те белязват с болезнено нажежен знак,който винаги ще гори в съзнанието ти и ще ти напомня за грешките,победите и всичко останало.
Но както се казва в една любима моя фраза "Каквото не те убива,те прави по-силен!",та така и ви живота.Всеки удар под кръстта те кара да сеизправиш по-високо и с още по-голямо желание да победиш света,да победиш живота,да победиш ... себе си.


И дори да плачеш сега,не се притеснявай,аз обещавам винаги да съм до теб,да ти напомням,че си по-силна от всякога.Че въпреки че сега се чувстваш принизена със земята и тревичката,накрая ти ще си тази,която ще тъпче облаците и щ се присмива на глупците.
Един паднал,остават още 6 билиона души по света.Той не си заслужаваше.Ти не заслужаваш него.Защото можеш повече.Ти можеш повече и съм абсолютно сигуна,че ще го постигнеш,защото аз ще остана до теб.Няма да постъпя като онзи страхливец,обещавам ти.Колко пъти съм те лъгала до сега?


Обещавам ти..


P.S. и не съм забравила заканата си,както ти обещах,той ще си плати рано или късно.Но ти не мисли за това сега.Просто мога да те подсигуря,че ще е грандиозно.


Посветено на Бу-Пилето{}

4.26.2007

Прощавам ти...

...за сините небета...

Една от най-великите християнски ценности,а и не само християнска , а и морална , световна , глобална - способността да простиш...

It’s been a long year
Since we last spoke
How’s your halo?
Just between you and I
You and me and the satellites
I never believed you
I only wanted to
Before all of this
What did I miss?
Do you ever get homesick?
I can’t get used to it
I can’t get used to it
I’ll never get used to it
I’ll never get used to it



I’m under that night
I’m under those same stars
We’re in a red car
You asleep at my side
Going in and out of the headlights
Could I have saved you?
Would that’ve betrayed you?
I wanna burn this film
You alone with those pills
What you couldn’t do I will
I forgive you
I’ll forgive you
I’ll forgive you
I forgive you

For blue, blue skies
For blue, blue skies
For blue, blue skies
For blue, blue skies
I’ll forgive you...


Artist: Strays Don't Sleep
Song: For Blue Skies

просто ще ти простя-заради теб,заради мен,заради н-а-с...

4.25.2007

Първи път

Той й обеща винаги да е до нея...
Той й обеща никога да не я оставя...

Той й обеща никога да не я кара да страда за него...

Той й обеща никога да не я наранява..

Обеща й да не се променя..



Но всичко си има пръв път,нали?

Направиш ли тази първа крачка към него,всичко ще се промени.Всички ще се променят.Целият ти живот ще се промени.



Затова помисли си преди да нараниш за първи път...




Накрая ще страдаш само ти...

4.23.2007

Старото плюшено мече


Май го забравих някъде между уроците и бързането да порасна . Защо ?
Не знам,просто понякога съветите на по-големите минават покрай ушите ми като полъха на следобедния ветрец-не ги усещаш,но съществуват и рано или късно осъзнаваш липсата им.

Помня,че някога единствено старото плюшено мече ме разбираше и постоянно беше до мен,но къде е то сега?Забравено,в прашния гараж,в някой кашон навярно.

Осъзнавам,че постоянно се сблъсквам с нови хора,ставаме приятели,а после се разделяме и забравяме за миналото,или по-скоро те забравят.Нима е възможно,хората да сме такива егоисти?Дали понякога ще помислим и за другите,освен за себе си?
Но наистина да помислим,да направим нещо изумително,да построим дворец от мечти и после да ги заведем там?Вече почти не вярвам в това,жалко..

И не ме разбирайте погрешно,аз спадам към тези хора и съвсем безсрамно си го признавам.Винаги съм търсила изгода от нещата и най-накрая,когато се привързвам прекалено към дадения човек и започвам да мисля за него,се оказва,че аз също съм била изгода,просто една изгода..

Но в крайна сметка,какво ще направя аз,ти,тя,той...?Ще си купим ново плюшено мече естествено..

Но пък това е живота нали?Както казваше една фраза от любимото ми сериалче:



People always leave...

4.18.2007

Влюбена

И пак любов,ах тази любов..



Не е ли странно и изкуствено,че говоря за чувство,което не съм изпитвала?Че как,аз съм влюбена в живота,във всеки сантиметър от него,във всеки миг от безкрайността му.Да,влюбена съм...

Обичам маковете в късния следобед,окичени в черни ефирни цветове,които ти напомнят за мекотата на топлото лято.Обичам полъха на разбиващите се вълшебни вълни в морето и тихото им отдръпване навътре.Обичам уханието на гората,на дивото и на природата,които те привеждат в един друг съвършен свят на хармонията.Обичам цвета на полу-прозрачната дъха,която се появява след тъжния дъждец.Обичам живота,обичам красотата на естествеността и простотата в живота,обичам...те...

Този пост е за теб,за теб,който ме караш да се усмихвам веки ден и втъкаваш вятъра в косите ми,за теб,който танцуваш с мен под дъжда и ме окчваш със светлината на луната...


Някои казват,че не трябва да казваш често думата "обичам те",защото й се изтърквало значението.Но за мен това не е само дума,това е чувство,което не можеш да откъснеш от себе си,така че поемам риска и се впускам с хвърчилото към света на калинките,където ще те чакам до края на света...

4.16.2007

Плачеш ли когато вали?! Вали ли, когато плачеш?!

(само да предупредя,че съм го писала в много гадно настроение,надявам се да не прозвуча прекалено мелодраматично...)



Като се замисля,това е едно доста интересно и красиво сравнение-„темата” на есето.Честно казано,никога не бих се сетила за такава интерпретация без подсказката.Но ето,че сега,поглеждайки отново заглавието и мислейки си за това,сякаш го рабирам.О,да...
Не знам как да го обясня-имам учвството,че се задушавам,прехапвам устни и се опитвам да се държа,все едно нищо няма,но всъщност всички знаем,че не е така.Болната ми тема,сълзите-моите сълзи,чуждите сълзи,моите сълзи,нейните сълзи,моите сълзи,неговите сълзи,моите сълзи...Спри!Хладни тръпки побиват тялото ми,боли,помогни ми.
Уморена съм,не мога повече.Не плача пред другите,за да не ги карам да страдат,така както страдам аз.Видят ли,че отново ме е обзело настроението на пълен негативизъм и отчаяние-те ще страдат.Не искам!Ако трябва аз да страдам заради тях-нали все някой трябва да е наивника,който си мисли,че ще може да подобри света?Хора ме разминават:”Днес той не ми се обади..”,отново сълзи.А аз нямам кой да ми се обади,затова се усмихвам,поредното успокоение за неговата грешка-тя е щастлива,аз наранена.Какво следва?Слагаш маската с вечната усмивка и продължаваш напред,където следващ човек те спира:”Нашите ще се разделят..”,влажен поглед.Отново се усмихвам,едва сдържайки изцедената си от клишета и „истини” от живота,които повтарям ежедневно на близките си,за да са щастливи.Но това,от кето боли е,че зная,че не са,никога не са били и няма да бъдат.Но нали тях ги прави щастливи?Защо тогава да не им ги повтаряш..”Спокойно ще ти се обади,той те обича и нкога няма да ти причини болка”,”Не се притеснявай,вашите сигурно са просто раздразнени покрай работата,ще видиш-всичко ще се оправи”,а аз кога ще се оправя?
Прибирам се вкъщи,изцедена като гъба,която е била напоена със сапунена пяна,ухаеща на невинни детски мечти и надежди,обвити от разноцветни балончета радост.Болката става част от теб,запълва цялото ти тяло,като паразит,който расте в теб и вече толкова си му привикнал,че не можеш да живееш без него.Толкова изцедена,че вече не може и капчица чувство-сълза да се търкулне по бузата ми.
Всеки ден вали,а аз продължавам да крия сълзите си от дъжда.Защо...Та,нали ако плача,докато вали,дъждът ще изтрие сълзите ми?Може би е късно вече,а може би и вече не вярвам в това-прекалено много пъти е повтаряно...

Но за теб,не е късно!Моля те,не хвърляй жертвата ми на вятъра. Дълждът ще изтрие сълзите ти,само му се довери.Просто трябва да му покажеш,че имаш нужда от него и той ще ти помогне,обещавам ти...


БууУу,да го прочетеш,че специално за тебе го постнах тука..

4.14.2007

Аз виждам във Вас

Посветено на любимия ми форум "Хогуъртс-БГ"


Дълго мислех как да започна,имайки впредвид,че много трудно успявам да намеря точните думи в такъв момент.Но от опит глава не боли,нали?Може би трябва да започна от началото,за да ме разберете най-добре,ти,който четеш това... Открих този офрум във време,когато тъкмо бях кандидатствала след седми клас и бях постигнала мечтата си да вляза в желаната гимназия.Но както всички хубави неща,беше прекалено хубаво да е истина-не оправда очкаванията ми.А може би и наближаващия ми пубертет спомогна за голямата депресия,която бе сковала душата ми и изцеждаше всеки ден малко,по малко.Въпреки че ме заобикаляха сравнително приятни хора,аз така и така не можех да ги допусна до себе си,просто не можех.Мислех си,че всички ме мразят,че съм сгрешила като не съм последвала приятелите си в другото хубаво училище и затова започнах да се самосъжелявам ии да се държа ужасно и с малкото ми останали приятели. В един може би слънчев за мен ден(честно казано не помня какво беше времето тогава,но помня,че една огромна усмивка озари лицето ми),тогава открих или по-скоро една приятелка ми подари „ключ” (линк) към едно вълшебно царсво,където аз можех да се пренапиша отново и отново,да се променям,да имам приятлеи и да съм щастлива.И да,отначало това беше само игра,докато не се запознах с местните обитатели на това вълшебно царство,намиращо се някъде под дъгата.Неазвисимо колко ми се е налагало да се преструвам през деня,с маската на усмихнатото глуповато дете от осми ‘г” клас,когато си прибирах вкъщи,първата ми работа бе да се пренеса отново в мечтите,да поразговоря с някои от тези прекрасни хора,които обитаваха царството или пък да се отпусна върхи някой захарен облак от ръзсъждения и приятни поздрави,написани във форума. Какво виждам във Вас ли?Всяка една минута,аз преоткривам себе си във Вас-полетът на грациозните птички,отлитащи на юг,уханието на канела в ранното пролетно утро,звука от току-що падащо перце златен лъч или пък едно „гуш”,написано в Skype,когато си изненадал приятно близък човек-от толкова далече,но чувстваш ръцете му,увити около тялото ти.За мен Вие сте онази късна усмивка в лятната вечер,докато наблюдавах луната,за която всички толкова мечтаем.Вие ми напомнихте какво е да летиш и да не се страхуваш,че ще паднеш-просто да се оставиш на вятъра и да не се боиш от живота,защото той е твой приятел,а и винаги ще мога да разчитам на Вас,мили мои.. Даже и сега слушам Life Is Beautiful на Vega4 и си мисля,какво щях да правя без Вас?Не знам...а после просто се усмихвам и продължавам да си слушам песента..

Life is beautiful,
but it's complicated,

we barely make it.


We don't need to understand,

There are miracles, miracles.


Stand where you are.

We let all these moments pass us by.
It's amazing where I'm standing,
There's alot that we can give.


This is ours just for the moment,

There's a lot that we can give.

4.10.2007

Сладките ми сърчица


Докато си препрочитах за кой ли път постовете ме натегна едно отвратително чувство за непоносим егоизъм.Навсякъде пиша само за себе си,само за това как нещо не ми харесва или ми харесва в живота,но светът не съм само аз нали?Светът е всички тези волни птички,които срещаш ежедневно през живота си или зърваш само с крайчеца на окото си,докато си полу-заспал в автобуса,пътуващ към училище. Ето затова,този пост не е за мен,а за една моя много добра приятелка,която съм сигурна,че ще го прочете все...някога,а и за всички други,които чувстват,че този пост е за тях.Да,точно вие,сладурки и сладурковци,не се вторачвайте в екрана,сякаш той ще оправдае чувството,че поста е за вас.Той е за в-а-с! Та,да се върна на темата,за тази моя приятелка.(Моля те не ме убивай,на следващия ден,когато си го прочела,написан е с най-добри чувства *усмихва се чаровно*).Тя наскоро,даже от близо не повече от месец срещна (надявам се) любовта.И знаете ли,за пореден път се убеждавам,че има нещо магично в това чувство и хората,които са го изпитали.Всеки път,когато заговори за него,очите й светват и се изпълват с такава меланхолична наслада,която може да върне позитивизма и на най-големия сърдитко.Можеш само да я наблюдаваш как разговаря за поредната им среща,в която тя се е притиснила за нещо съвсем маловажно и да се засмееш наум,щастлив,че и тя е щастлива.Много й се радвам...Разбирате ли,тя ми вдъхва надежда,една малка светулка в дългия мрачен тунел от сълзи и несподелни любви,на които съм била свидетел.Вероятно,чувството не може да се опише,но трябва да е "космическо",както в един комикс казваше героинята. И като завършек,пожелавам й още дълго да си остане с тази усмивка на лицето,с блясъка в очите и толкова приятното излъчване,което й придава любовта.Благодаря й,че отново ми доказа,че любовта не е само по филмите и че дори и най-малките жестове остават трайни следи в съзнанието ти.

Но естествено и да не забравям,че ако въпросният "причинител" на тази магия някога я нарани дори и най-малко..нека да кажем,че няма да му се размине..*злобно хилене*


Посвещавам този пост и на моята шоколадка,която ми вдъхна жеалние да пиша днес..Много съм доволна,че писах точно днес,точно това,точна сега..Лъв ю{}{}{}