Дайте направо от началото да почна, може ли?
Да, благодаря ти..
Преди няколко дни ходих на рожден ден. Беше невероятен купон, с преспиване и всякакви други екстри. Само че, си имаше и доста алкохол, ако ме разбирате какво имам предвид. Спокойно, нищо тъпо не съм правила.. Даже трябваше да се грижа за една приятелка, която започна да се мляска наляво и надясно с момчета, които виждаме за пръв път. Е, добре де, някъде в началото се запознахме с двама от тях, но все пак..
Иии, там имаше едно момче. Всъщност не беше едно, но само едно съществуваше за мен в момента, в който го видях. Само един кратък поглед и сякаш пропаднаха в някаква бездна от летящи цветчета.
Още помня слабото му, изящно тяло в бронзов тен. Медено русата му коса, небрежно падаща в очите му и дрехите, които сякаш бяха създадени за него; стилни и омг, толкова му стояха...
Помня как се запознахме, бяхме на терасата на бунгалото, а той си играеше с някакво тесте карти в ръцете си. Тогава ми беше лошо и не му обърнах много внимание. А може би точно тогава трябваше? Може би после нямаше да настават такива неловки тишини, нали? Господи, откъде да знам, че после няма да мога да.. Помня, че нямаше къде спи и трябваше да легне до мен. Помня, че си сдържах усмивката, която моментално блесна на лицето му. Толкова близо, и все пак толкова далеч..
Помня, че го гледах, докато спи. Някога били ли сте толкова близо до съвършенството? Съмнява ме, защото в този момент, сякаш бях над всички вас, над всички. Наблюдавах паднал ангел в чистия му и непринуден вид; докато спи...А беше толкова красив..Толкова красив..
Помня как след известно време се събуди и изчезна за момент. Явно трябваше да се е преоблече за работа. Бяла тениска, бели шорти.. (е тогава, пък ако не е бил като ангел..:))
Помня как седна на един фотьоил и наблюдаваше нещо през прозореца замислено. А аз наблюдавах него.. Нищо, че ме цепеше глава, исках да запеметя точно този миг в главата си, колкото и болезнено да е.
Помня как по случайност от устата му се изтръгна "А аверката ми, ако.." . Не чух по-нататък. Просто всичко ми заглъхна, все едно бях останала сама в стаята. Не разбирам... Защо трябваше да ми го казва? А може би е по-добре.. Сякаш, за да има обяснение, затова че и без това нямаше да направя нищо, за да.. (простете за многоточията, но някои чувства просто не мога да ги опиша или напиша..)
Помня как, на сутринта седна до мен на онази пейка и отново настъпи неловка тишина. Беше странно, сякаш исках да му кажа нещо, или пък той на мен. Или пък просто ми се е искало да е така, но беше факт. Постоя няколко секунди, а това ми действаше като душевна терапия.. (Омг, "душевна терапия"? Никога не съм изпитвало подобно нещо..Болна ли съм?) Но после си тръгна.
Помня, че се разделихме с едно саркастично подмятане, че другия път нямало да..(съжелявам, този момент не го разказах...даже не и на всичките си приятели го разказах. но не беше нищо особено..) "Другия път"? Хората не разбират как понякога една дума може да даде такива надежди..
И край. Повече не го видях.
Гледах го, докато се отдалечаваше от бунгалото и накрая зави зад един ъгъл и се скри от погледа ми. Не пиша това само, за да разкажа някакъв купон.
Пиша, защото от онзи ден, или по-скоро нощ.. Не спирам да мисля за него. По цял ден все той ми е в главата. Вече не мога да ям, не мога да си прочета Хари Потъра.. Излизам всеки ден на кафе с приятели, за да ме отдръпнат поне за няколко часа от него, но нищо не става. Говоря да речем за даскало и си мисля за него. Сцените, които описах по-горе се повтарят в главата ми нон-стоп като лента на филм. И с толкова голяма скорост, че колкото и да се опитвам, не мога да мисля за друго. Не мога..
А сцената, която се повтаря след всяка една друга е тази, когато ми каза, че си имал приятелка. Защо си го правя? Сякаш сама си припомням перфектността на онези мигове и после я убивам.
Болна ли съм? Какво ми има, по дяволите.. Винаги съм можела да притъпя чувствата си , а сега..
Не е любов-само един ден съм била с него. Не е и харесване, защото щеше да е спряло досега това чувство.. Защо не мога да спра да мисля за него? Разбирате ли.. Вече едвам издържам.. Стомахът ме боли от нерви.
Искам да го видя.. Но сам.. Искам да го заговоря.. Но всички знаем, че няма да го направя..
Тогава какво да правя?
