Първо откровение

Не е ли интересно как уж създадох блог,за да изливам душата си в него,а колко рядко пиша за нещата,които наистина показват нещо от нея?Не спирам да пиша за красотата на живота,малките калинки,които огряват деня ми или пък за поредния проблясък,който съм съзряла в сивата прашна локвичка....

Но всъщност кого залъгвам?Никога няма да се науча да пиша за себе си по този начин.Причината да създам "Блестящите воали и пайети" беше,за да събирам всички спомени,мисли и мечти,които вълнуват крехкото ми сърчице.Исках да преоткрия себе си,да се опозная или просто да се погледна отстрани.Може би тогава щях да разбера какво бъркам,какво бъркам във формулата на живота,че продължавам на моменти да се чувствам празна...

Май е време,нали?Да,най-накрая трябва да го направя-вдишай дълбоко,издишай...Но ще ми помагате,нали?Не е толкова лесно да ви дам част от мен,скъпа част от мен,болезнена част от мен,важна част от живота ми.

Някога бях щастлива,някога въобще не си и помислях за възможността,че някой ден ще изпитам такова чувство като тъга.Даже мога да се определя като късметлийка до известна степен.Въпреки че падането от облака ми болеше повече...Та,както и да е,разбирате ли-имах много приятели.Въобще не ги разбирах тези момичета от тийн филмчетата,които се оплакваха,че нали ги нзаете..бла-бла..Забавлявах им се и се веселях на детските си години.Но някъде по пътя изгубих тази радост,не знам защо...

Което ми напомня на моя любим култув филм "American Beauty",който е толкова велик:))Та както на него,сега мисля,че успявам да си върна онази част малко по-малко,разбирайки за грешките,които съм допуснала.Където идва мястото да благодаря на целия ми любим форум...той си знае кой...Ако не беше този форум,сигурно...всъщност не знам как щях да се справя с кризата си?!Може би щях да се променя яката...

Но,ако трябва да съм честна,тези времена на божествена наслада ми липсват.Липсва ми приятелското рамо или може би-рамената,на които можех да се опра в труден момент.Липсват ми щурите купони и случки с неочакван край по време на лагерите.Липсва ми онова чувство на незаинтересованост дали някой ме харесва или не,или пък дали в края на часа по история ще остана сама на чина,мечтайеки си за онези стари дни.Липсват ми..всички те...

/момент за сълзи,стичащи се по лицето и треперещо натискане на бутоните на клавиатурата/

Благодаря им за хубавите моменти,за моменти,които помня само с вечно незалязващата усмивка.Благодаря им,че бяха те...




Ах,къде отиде онази лилава светлинка,която грееше в косите ми...

посветено на отминалите дни~