Скажи, не молчи.. Что любишь меня.

'So let's say theoretically, I really like you.
And even though it sounds moronically cliché and overused, you give me butterflies.
And just for kicks lets just add, all in theory of course, you may be the most wonderful person I have ever met.
And hypothetically my heart beats ten times faster when I see you.
Do you think that supposedly (and in the most theoretical sense) you feel the same way?'


<33

Не знам откъде е цитатът, но по дяволите!




----------------
Now playing: Serebro - Скажи не молчи
via FoxyTunes

В мир таинственных огней..

Никога не съм мислила, че някой ме забелязва, наблюдава. Исках да съм невидима и в желанието си един ден наистина станах такава. Или поне така си мислих. Дните ми минаваха в мъгла, еднообразни и все пак толкова различни. Различни, защото приятелите ми винаги са ме чакали в училище, широко усмихнати и с топла прегръдка. Но на път към училище, в автобуса, аз съм 'никой', прозрачен въздух, който хората подминават; едно обикновено лице, което изглежда твърде изморено, за да му бъде обърнато внимание. А и тези пусти слушалки на емпефорката, които създават илюзията, че живея в различен свят, отделен, напълно далечен, мой си свят, ми се струва, че държаха останалите на определена дистанция. Или поне така си мислих.
Днес получих съобщение във фейсбук от някакъв напълно непознат.. Поема на английски. Не беше нещо дълго, но все пак онези пет-шест реда ми се забиха в съзнанието, събуждайки странни въпроси. Би трябвало да съм ужасена, уплашена до смърт, имайки в предвид предния случай, когато ми посетиха песен и се случиха онези отвратителни кошмарни неща.. Но не съм. Все пак съм едно обикновено момиче. Да откриеш, че си бил нечие вдъхновение, без значение мотивите и причината, е нещо невероятно. Да знаеш, че някой те е наблюдавал и е пишел поема за теб, само за теб.. Не знам, красиво е. Боже, осъзнавам колко налудничаво звуча.. Ха-ха. Но можете ли да ме вините?
А аз си мислех, че съм невидима..


Бтв, исках да го попитам разни неща, но призрачният спомен от миналото ми нашепва да не го правя, ако не искам да се разочаровам. Ще покрия мига под стъклен похлупак този път, надявайки се красотата му да не изчезне.



----------------
Now playing: Полина Гагарина - Колыбельная

I am ready, i am ready.

Беше посипано с пухчета прах, в ъгъла на хола - самотно и дълбоко забравено, превърнало се ви чисто и просто една мебел. И макар от време на време да долавях черешовия му цвят на през някой пречупил се по повърхността му слънчев лъч, страха да го докосна отново и да разбера, че съм го изгубила, че съм изгубила единственото нещо, в което ме биваше и което обичах с цялата си единствена душа.. беше прекалено голям. Непосилен. Затова и аз бях тази, която първа почна да трупа разни цветя и бумаги отгоре му, затваряйки с катинар всички чувства, които ми подари.

Но понякога нещо пак ме връщаше на онзи стар, раздърпан стол и аз сядах, поставяйки длани по лакираната ми повърхност, и си представях как ли би могла да се изсвири мелодията от тв-то на пиано. На моето пиано. На моето любимо, скъпо и прескъпо с това, което ми даде.. пиано. Но така и не се решавах да вдигна капака му и да натисна клавишите. Може би защото дълбоко в себе си осъзнавах, че ще ми хареса и ще съжалявам, че позволих на онази глупава причина да ни раздели. А сега можеше да изнасям концерт някъде по света, създавайки нова вселена от музика или пък просто щях да се наслаждавам на любимите ми песни, свирейки любимите ми песни с моите собствени две ръце..

Честно казано, не знам какво ме прихвана вчера, но изтеглих всичките .. Хм. *клати глава тъжно* Даже това съм забравила. Изтеглих всичките 'листи с ноти' на песни, които са ми близки до сърцето, песни, които с удоволствие бих научила. И днес, след дълго мислене и проточване на чакания момент, просто ги принтирах и се настаних пред пианото. Свалих двете саксии от капака му, избърсах прахта от клавишите му и въпреки че звучеше малко разстроено, изпитах неописуемо спокойствие. Сякаш досега се бях лутала на сляпо и чак сега се прибрах у дома. Мислих си, че.. Не, в същност, боях се, че ще съм забравила всичко. Че безпомощността ми ще ме нарани повече, отколкото бях вече, но нищо подобно не се случи. Напротив, все едно се срещах със стар приятел - в началото беше малко неловко, но след минути влязохме в ритъм и най-накрая проговорихме на един и същ език, на езика на музиката.

Започнах с 'Colorblind' на Counting Crows - семпла мелодийка, която всеки път разтапя сърцето ми като я чуя. При първите изсвирвания звучеше напълно различна, но с времето започнах да чувам отблясъци на това, което се предполагаше да свиря. И се почувствах.. опиянена, щастлива, доволна, очарована, изненадана..

Този път няма да се откажа.
Ние сме създадени един за друг - аз и моето пиано, в нашия малък музикален свят. ^^





----------------
Now playing: Counting Crows - Colorblind
via FoxyTunes