Useless

Смятах да напиша пост за това, колко са гадни момчетата, но с риск да обидя и малката част от тях, които случайно може да се натъкнат на този блог, слагайки цяла общност под един знаменател, се отказах. Макар че винаги си появява една злобна усмивка на лицето ми, когато Таничка промърмори под носа си "Мъжете са животни." Естествено тя не го вярва и на зрънце, колкото аз го вярвам. Нали си има Дидо. И Иван. И цяла сган умопомрачително красиви, супер умни и хипер забавни момченца, които я гледат като паднала от небето. О, не си мислете, че и завиждаш, все пак това е живота. Животът е кучка.
Ако изкарате един следобед с мен, сигурно ще ви се сторя мълчаливо и миличко детенце. Изкарате ли цял ден, ще забележите, че имам навика да подхвърлям да правя забавно от себе си. Да, като няма с какво да се гордееш, обърни го на шега. Всеки действа, с каквото разполага. Ако изкарате цяла седмица с мен, обаче, може би ще успеете да усетите малка част от разочарованието ми от света. От хората. От себе си. Вечно мрънкаща, недоволна, песимистично настроена и инат до дъното на душата си. (въпреки че ако трябва да съм честна, за последното не съжалявам.. много.) Не се извинявам, не прощавам, не обичам тези, които ме обичат. Наранявам, обиждам, цинична съм и егоист. И всичкото това трябва да го крия само под една скучна 24/7 усмивка.
Понякога се чудя дали винаги съм била такава. Навярно не. Чия е била вината тогава? не моя, разбира се... Никога не се признавам за виновна. Забавното е, че се чудя защо хората не ме харесват. Ха! Че как да ме харесват, като аз не се харесвам? Жалко подобие на човек.. Жалко подобие на това, което съм била.
А аз си чакам лъскави принц на бял кон..
Но дали ме чака той?

Нищо, аз се чувствам по-силна. Какво бяха казали в любимия ми сериал - 'Понякога болката става толкова важна/голяма част от живота ти, че очакваш да е там винаги..' И просто свикваш. Мхм.

You woke up to hate your life again
Feeling it's all been said and seen today
Woke up to fake your smile again
You're not the one; you're not the one

You feel bittersweet when others win
You'd rather see them fall than gain a thing
You know you're too afraid to fail
You're not the one; you're not the one
Slowly, slowly, more away 'cause..

Maybe the diamonds are not for everyone
Maybe the lie you live is really all they want
You stay silent watching all dreams around you fading
Slowly, slowly, slowly more away

I can't believe a thing you say
Can you? The words don't come out easily
I can't believe it's all right to cry for what you never lost now
You're not the one

Slowly, slowly, more away 'cause

Maybe the diamonds are not for everyone
Maybe the lie you live is really all they want
You stay silent watching all dreams around you fading
Slowly, slowly, slowly more away

п.п. Нямам си и идея какво трябва да представлява този пост. Простете, ако сте се излъгали да го прочетете, защото наистина не си заслужава.

Последната светлинка в тунела

Осъзнавам, че е леко обезпокояващо, но истината е, че доста често си мисля за смъртта. Не за смъртта като цяло, ами моята смърт. Всеки момент си представям, че се спъвам и падам на пода, удряйки си главата тежко или пък някоя кола ми блъска и във всеки случаи свършвам с последния ми дъх живот.. Не че я желае да дойде, но просто се чудя. Как ли ще умра? Дали ще боли много? Или ще е бързо и безболезнено - без да усетя какво се случва.. А зададеш ли си този въпрос, другите сами започват да изскачат в ума ти, търсейки отговор... показвайки ти всяка една възможност - било то хубава или лоша.
Кога ли ще умра? Дали ще успея да се насладя на всички човешки удоволствия и чувства, поддавайки се на смъртта накрая, или пък още утре ще ме сполети? Странно е, защото винаги съм си мислила.. даже, колкото е шантаво да звучи, винаги съм си знаела, че ще дойде рано. Че я наближавам вече. Иии съответно се плаша. Не от нея, не.. Плаша се, че няма да имам време. Няма да съм изпитала сладостта от първата любов, първата целувка. Няма да съм изпитала огорчението от първата раздяла, първото голямо разочарование, плачейки на нечие приятелско рамо. А всичките тези емоции толкова много си заслужават.. Какъв живот ще съм живяла без тях? Напълно безцелен, безсмислен... загубен. Толкова много изпуснати шансове, несбъднати мечти, неказани думи, непоказани чувства и непосетени места. И все пак това не ми пречи да мечтая.. къде бих учила, работила. Какво семейство да създам, какви деца бих имала, имената им..
Как биха реагирали хората след смъртта ми? Дали някой ще плаче? Или на никой не съм била толкова скъпа, близка, ценна.. Дали някой би плакал, захлупвайки се в своя черупка, вкопчвайки се в спомен, където съм присъствала? Или пък ще бъда забравена на следващия ден? Ох, как се надявам да има живот след смъртта, за да видя това. За да извикам името на страдащия за мен в студената тишина. За да погаля сянката му и да го успокоя, че съм добре. Че съм повече от добре.. след като знам, че поне един ме помни.

И така.. Сигурно ме мислите за луда. (лол) Но не, аз просто искам да знам, дали животът ми има цена. Дали е стойностен за някой. Каква е последната светлинка в тунела.. И дали ще има такава за мен.



----------------
Now playing: Placebo - Blind
via FoxyTunes

Безнадеждно

За пореден път се убеждавам колко ми е кофти късмета. Колко много някой ме обича 'горе'. Колко абсурден е живота. <_<


Представи си..
Харесваш някой, но няма начин просто той да ти обърне внимание. Естествено идва време, когато си казваш, че е време да го забравиш, да забравиш чувството, което те обзема всеки път като го видиш. И точно в този специален момент, когато се отказваш от агонията от по-предните дни - БАМ! Като гръм от ясно небе.. На следващия ден се случва неочакваното. Най-добрата ти приятелка ти съобщава как под влиянието на алкохола е разказала всичко на най-добрия му приятел. Да, точно на следващия ден, след като си си обещал да започнеш наново. Не знаеш дали да се смееш или да плачеш. Но все пак те човърка любопитството какво би могло да се случи. Сега, когато той вече знае, че някъде там съществува някой, който го харесва. И това някъде там е по-близко, отколкото е очаквал. Но да, ти знаеш, че той не е за теб. Не е някой, който ще те направи щастлива, но това не ти пречи да се усмихваш като поредната глупачка всеки път като се разминете. И все пак, той никога няма да разбере коя го харесва. Ти не би допуснала това да стане. Защото те е страх. Страх те от студенината в очите му, страх те е от възможното отхвърляне. Не би понесла още едно разочарование. Идва поредния момент, когато решаваш да го забравиш. И точно тази нощ почнах да го сънувам. Просто се появяваше за кратко в сънищата ми без да прави нищо особено и си заминаваше. А казват, че за едно спане сънуваш десетки сънища. Тогава защо помня само един от тях? Сънувах го три нощи подред, по дяволите! Това не е нормално.. А на всичкото отгоре, на следващия ден ми беше съобщено, че се били досетили май коя е. 'Яка, висока, слаба, с хубаво тяло и руса.' Сякаш говорят за някаква барби, която ще купуват. Момчетата понякога са толкова повърхностни. И все пак не това ме притесни. Може да съм всичко едно от тези епитети, но не и 'яка'. Предположенията им са грешни. А мен ме разяжда любопитството коя е другата. Другата. Вече я намразих без да знам коя е. Не че имам право да я намразя, но това досега не ми е пречило. И да, тогава пак се пробвах да го забравя. Даже спряха сънищата. А днес.. Отново се върнаха. А в училище ми се разтрепериха краката като го видях. Една приятелка изглеждаше видимо доста притеснена за състоянието ми. Макар да смяташе, че проблема е, че не ям много. Но аз си знам какво беше. И сега се чудя.. Трябва ли да го забравя? А искам ли въобще? Хъх, тези чувства са прекалено сложни за мен. Явно и не ме бива в тях.

And that's what you get for falling again.. 
You can never get him out of your head.
It's the way that he makes you cry.
It's the way that he's in your mind.
It's the way that he makes you fall in love.

...



----------------
Now playing: Sugarcult - Pretty Girl (The Way)
via FoxyTunes