jar with silver feathers

You know, maybe the reason we fall in love so fast is because we've got so much love to give?

7.27.2007

Не мога да спра да...

Знам, че натормозих почти всички мои познати с тази история, но просто не мога да спра да..



Дайте направо от началото да почна, може ли?
Да, благодаря ти..


Преди няколко дни ходих на рожден ден. Беше невероятен купон, с преспиване и всякакви други екстри. Само че, си имаше и доста алкохол, ако ме разбирате какво имам предвид. Спокойно, нищо тъпо не съм правила.. Даже трябваше да се грижа за една приятелка, която започна да се мляска наляво и надясно с момчета, които виждаме за пръв път. Е, добре де, някъде в началото се запознахме с двама от тях, но все пак..
Иии, там имаше едно момче. Всъщност не беше едно, но само едно съществуваше за мен в момента, в който го видях. Само един кратък поглед и сякаш пропаднаха в някаква бездна от летящи цветчета.

Още помня слабото му, изящно тяло в бронзов тен. Медено русата му коса, небрежно падаща в очите му и дрехите, които сякаш бяха създадени за него; стилни и омг, толкова му стояха...

Помня как се запознахме, бяхме на терасата на бунгалото, а той си играеше с някакво тесте карти в ръцете си. Тогава ми беше лошо и не му обърнах много внимание. А може би точно тогава трябваше? Може би после нямаше да настават такива неловки тишини, нали? Господи, откъде да знам, че после няма да мога да..
Помня, че нямаше къде спи и трябваше да легне до мен. Помня, че си сдържах усмивката, която моментално блесна на лицето му. Толкова близо, и все пак толкова далеч..
Помня, че го гледах, докато спи. Някога били ли сте толкова близо до съвършенството? Съмнява ме, защото в този момент, сякаш бях над всички вас, над всички. Наблюдавах паднал ангел в чистия му и непринуден вид; докато спи...А беше толкова красив..Толкова красив..

Помня как след известно време се събуди и изчезна за момент. Явно трябваше да се е преоблече за работа. Бяла тениска, бели шорти.. (е тогава, пък ако не е бил като ангел..:))
Помня как седна на един фотьоил и наблюдаваше нещо през прозореца замислено. А аз наблюдавах него.. Нищо, че ме цепеше глава, исках да запеметя точно този миг в главата си, колкото и болезнено да е.

Помня как по случайност от устата му се изтръгна "А аверката ми, ако.." . Не чух по-нататък. Просто всичко ми заглъхна, все едно бях останала сама в стаята. Не разбирам... Защо трябваше да ми го казва? А може би е по-добре.. Сякаш, за да има обяснение, затова че и без това нямаше да направя нищо, за да.. (простете за многоточията, но някои чувства просто не мога да ги опиша или напиша..)

Помня как, на сутринта седна до мен на онази пейка и отново настъпи неловка тишина. Беше странно, сякаш исках да му кажа нещо, или пък той на мен. Или пък просто ми се е искало да е така, но беше факт. Постоя няколко секунди, а това ми действаше като душевна терапия.. (Омг, "душевна терапия"? Никога не съм изпитвало подобно нещо..Болна ли съм?) Но после си тръгна.

Помня, че се разделихме с едно саркастично подмятане, че другия път нямало да..(съжелявам, този момент не го разказах...даже не и на всичките си приятели го разказах. но не беше нищо особено..) "Другия път"? Хората не разбират как понякога една дума може да даде такива надежди..

И край. Повече не го видях.

Гледах го, докато се отдалечаваше от бунгалото и накрая зави зад един ъгъл и се скри от погледа ми.
Не пиша това само, за да разкажа някакъв купон.

Пиша, защото от онзи ден, или по-скоро нощ.. Не спирам да мисля за него. По цял ден все той ми е в главата. Вече не мога да ям, не мога да си прочета Хари Потъра..
Излизам всеки ден на кафе с приятели, за да ме отдръпнат поне за няколко часа от него, но нищо не става. Говоря да речем за даскало и си мисля за него. Сцените, които описах по-горе се повтарят в главата ми нон-стоп като лента на филм. И с толкова голяма скорост, че колкото и да се опитвам, не мога да мисля за друго. Не мога..
А сцената, която се повтаря след всяка една друга е тази, когато ми каза, че си имал приятелка. Защо си го правя? Сякаш сама си припомням перфектността на онези мигове и после я убивам.

Болна ли съм? Какво ми има, по дяволите.. Винаги съм можела да притъпя чувствата си , а сега..
Не е любов-само един ден съм била с него. Не е и харесване, защото щеше да е спряло досега това чувство..
Защо не мога да спра да мисля за него? Разбирате ли.. Вече едвам издържам.. Стомахът ме боли от нерви.
Искам да го видя.. Но сам.. Искам да го заговоря.. Но всички знаем, че няма да го направя..

Тогава какво да правя?

5 comments:

Огледало said...

Никога не съм вярвала в любовта от пръв поглед и бла-бла-бла ...
Но след някой и друг случай започнах да вярвам в любовта от първо докосване ... Не само на кожата, на плътта, на материалното, ... но и на душите. Има един момент, в който разбираш, че този човек ти действа по начин, по който никой друг не може, а в същността си жестът/думите не са нищо особено. Става специален, защото трудно му лепваш друг етикет. Например, както е в твоя случай. И не мисля, че си самовнушаваш, по-скоро се нараняваш сама, натрапвайки си, че не трябва да го харесваш и да мислиш за него.
Разбирам те, макар че е възможно да изкривявам нещата през моето виждане и моите случаи и чувства, но ще ти кажа само едно - просто не бягай от мисълта, че за теб е специален; не се мъчи да го забравиш, защото болката ще е по-голяма, отколкото да потърсиш начин да се видите.
И не се притеснявай за гаджето - казах ти, един ден с една ... друг ден с друга. Кофти звучи, но въпреки и да не го вярваш, може да спечелиш. А и за мен победата винаги е била по-сладка, след като съм имала достойна конкуренция. ;)
Аз вярвам в теб и ти пожелавам успех. И Варна не е чак толкова голяма, ще се намерите,ако наистина го искаш - просто направи малко проучване ^^

П.П. И е възможно да се влюбиш ей така, въпреки краткото познанство. Необяснимо е, но ...

Nox said...

Ще продължа послеписа на Поли.
Наистина пък! Кой е казал, че не може. Според мен няма невъзможни неща и цели 17 години продължавам да вярвам в това (да не издребняваме за първите няколко години).
Аз пък съм загубен романтик и вярвам в бовта от пръв поглед. Понякога само толкова ти трябва за да осъзнаеш, че това е човека, когото си търсил цяла вечност. Естествено шанса да сбъркаш не е малък, но това не значи, че такава любов няма.

Личното ми мнение, Вив, е че тук опираме то синдрома Тера Инкогнита *опитвам се да звуча важно :D:D:D*. Тоест непознатата земя. Може би поради факта, че не го познаваш изобщо и това ти дава шанса да си измисляш, доизкусуряваш и изпипваш всяка най-фина подробност в ума си за него и това да го направи перфектен в представите ти и да чувстваш изкчителна привързаност. Другият вариант е отчаяно да имаш нуждата да срещнеш такава истинска лов с перфектният непознат, която да те разтърси изоснови и да промени света ти. Тогава просто влагаш всичките си козове в една ръка, в случая момче.
И може би този е специален или защото ти си го направила такава в твоите очи, или защото наистина ти се вярва той да бъде такъв.
Въпреки това обаче ще се присъединя към съвета на Поли. Едно на ръка, че както казах, съм романтик, две на ръка, защото вярвам, че без риск няма победа.

Впусни се в това и не се опитвай да го забравиш. Наистина ще боли много повече да се опитваш да забравиш нещо и през главата ти да фучат "защо", "ако" и "ами ако не беше". Просто... веднъж си позволи да играеш хазарт, а не да залагаш всичко на сигурната ръка.

И нали знаеш...
It is better to have loved and lost. Than to have never loved at all.

Пожелавам ти успех, стискам палци и вярвам, че щом има искам има и мога ;))

Мечки и поздрави от Мъро ~

~Вълшебната вълничка~ said...

Първо да благодаря за хубавите съвети, защото наистина имах нужда от няколко такива думички.. ^^ (сладурковците ми те..)
И второ.. Леле, Мъро, знаеш ли , че не бях поглеждала нещата от този ъгъл. И сега като се замисля, въобще не е невъзможно да съм му сложила сама ореола на главата..
Обаче, например, факт е, че вече е нещо повече за мен. Иии дори и да искам не мога да го забравя.Разбирате ли, аз нямам и момент възможност за това.
И въпреки че моралите ми не ми дават да правя каквото и да е, за да го срещна пак, може би накрая съдбата ще е с мен и с малко късмет, кой знае..

Лъв я:)))
п.п. Нямате си и представа колко ми помогнахте в случая..

Nox said...

Вив, наистина за нас (говоря и от името на Поли) е удоволствие да помагаме, още повече, когато някой има нужда от това.

Но не мисля, че трябва да се оставяш на съдбата. (Друга идея по-встрани е, че не вярвам в нея, ама нейсе). Ако наистина искаш нещо да се получи винаги можш да измислиш как да разбереш повече за него, нали знаеш ;)
И остави моралите... Спри да си слушаш разума, ами чуй сърцето си.

Lizzie said...

да се включа с тремендално закъснение, както ми е навик...
първо, скъпа Вълничке, този пост много ме докосна, беше силно и искрено написан (:
второ... това, което се е случило си има фройдовско-психологично обяснение, но аз му казвам майната на него, защото наистина понякога такива обяснения само пречат и звучат грозно
и за финал нещо изтъркано... следвай сърцето си
знам ли, че няма да го видиш пак? е, изненадай ме, ако наистина ти се иска
пожелавам ти щастие *гушва*