Тичах... Тичах, тичах и продължавах да тичам; не усещах умора, не исках да стигна някъде, просто тичах.. Бях се сляла с вятъра, бях част от него и той бе част от мен. Двамата бягахме някъде.. никъде. Въздухът свистеше в ушите ми, но това не предизвикваше неудобство в мен, даже напротив.
По-бързо,
по-бързо, крещеше съзнанието ми, докато скоростта ми се увеличаваше бавно и неравномерно. Исках да заглуша всичко – думите му, обещанията му,
лъжите му.. всичко. Прехапах устни и се напънах да бягам по-бързо, докато остра болка сряза гърдите ми, сърцето ми. Беше сладка болка, няма как. Хората, които захвърляха всичко заради глупаво и безполезно нещо като любовта, бяха нищо повече от обикновени мазохисти.
По-бързо, по-бързо.
Устата ми се отвори, за да даде път на тежкото ми и немощно дишане, което в момента излизаше на пресекулки – на тъжни, горчиви пресекулки. Смеех се. Смеех се и плачех едновременно, жалкото същество аз. Знаете ли, още се чудя как е той. Добре ли е? Дали е щастлив? Дали днес някой му е казал, че го обича.. Дали той е казал на някого, че го обича!? Болката в гърдите ми стана по-осезаема. Ако не беше толкова желана в този специален за мен миг, вероятно щях да умра. Нали сте чували – едва когато спреш да копнееш за нещо, то те намира..
По-бързо, по-бързо.
Вече дори не виждах пътя, по който тичах. Сълзите, тези гадни предатели, замъгляваха зрението ми. А когато очите ми не виждаха външния свят, аз отново се връщах назад, зад онази врата на килийната стаичка, където открих любовта. Където открих смъртта си. Чудя се – той ли ме намери или аз него? Беше ли възможно да избегнем този изход? Отново болка. Отново смях. Навярно не.
По-бързо, по-бързо.
Хладка пот изби по челото ми, ходилата ми горяха, но аз продължавах да тичам. Защото това беше моето убежище. Тук се чувствах у дома. Аз, вятъра и тупкащото в гърдите ми сърце. Ние бягахме. Някъде.. никъде.
По-бързо,
по-бързо..
//не ми обръщайте внимание, беше за едно рп.. ^^----------------
Now playing: Death Cab for Cutie - Champagne from a Paper Cup
via FoxyTunes
