jar with silver feathers

You know, maybe the reason we fall in love so fast is because we've got so much love to give?

3.08.2008

Последната светлинка в тунела


Осъзнавам, че е леко обезпокояващо, но истината е, че доста често си мисля за смъртта. Не за смъртта като цяло, ами моята смърт. Всеки момент си представям, че се спъвам и падам на пода, удряйки си главата тежко или пък някоя кола ми блъска и във всеки случаи свършвам с последния ми дъх живот.. Не че я желае да дойде, но просто се чудя. Как ли ще умра? Дали ще боли много? Или ще е бързо и безболезнено - без да усетя какво се случва.. А зададеш ли си този въпрос, другите сами започват да изскачат в ума ти, търсейки отговор... показвайки ти всяка една възможност - било то хубава или лоша.
Кога ли ще умра? Дали ще успея да се насладя на всички човешки удоволствия и чувства, поддавайки се на смъртта накрая, или пък още утре ще ме сполети? Странно е, защото винаги съм си мислила.. даже, колкото е шантаво да звучи, винаги съм си знаела, че ще дойде рано. Че я наближавам вече. Иии съответно се плаша. Не от нея, не.. Плаша се, че няма да имам време. Няма да съм изпитала сладостта от първата любов, първата целувка. Няма да съм изпитала огорчението от първата раздяла, първото голямо разочарование, плачейки на нечие приятелско рамо. А всичките тези емоции толкова много си заслужават.. Какъв живот ще съм живяла без тях? Напълно безцелен, безсмислен... загубен. Толкова много изпуснати шансове, несбъднати мечти, неказани думи, непоказани чувства и непосетени места. И все пак това не ми пречи да мечтая.. къде бих учила, работила. Какво семейство да създам, какви деца бих имала, имената им..
Как биха реагирали хората след смъртта ми? Дали някой ще плаче? Или на никой не съм била толкова скъпа, близка, ценна.. Дали някой би плакал, захлупвайки се в своя черупка, вкопчвайки се в спомен, където съм присъствала? Или пък ще бъда забравена на следващия ден? Ох, как се надявам да има живот след смъртта, за да видя това. За да извикам името на страдащия за мен в студената тишина. За да погаля сянката му и да го успокоя, че съм добре. Че съм повече от добре.. след като знам, че поне един ме помни.

И така.. Сигурно ме мислите за луда. (лол) Но не, аз просто искам да знам, дали животът ми има цена. Дали е стойностен за някой. Каква е последната светлинка в тунела.. И дали ще има такава за мен.



----------------
Now playing: Placebo - Blind
via FoxyTunes

2 comments:

пътник said...

Вив, имам го същия проблем, така че ако ти си луда, то и аз също.

Знаеш ли, скоро пресякох неправилно (имам предвид по-неправилно от обикновено) и когато някой наду клаксон зад мен, се замислих какво ли щеше да стане, ако бях пресякъл още малко по-неправилно.

Най-странно е обаче, когато се замислиш за след смъртта. Ако аз, например, умра утре, ти как ще разбереш? Хъх, звучи тъпо. Но не е. Не, че съм се втурнал да умирам, де.

Само че, Вив, гледай по-ведро на нещата, моля те. Защото ти си пич, а пичовете заслужават калинки и усмивки... И много повече.

sugarcult said...

The perfect blossom is a rare thing. You could spend your life looking for one, and it would not be a wasted life.

Нямам и идея защо това беше първото нещо, което ми хрумна, четейки поста ти. Честно казано, не мисля за смъртта, но и аз си мисля за това, че има много неща и все се страхувам да не пропусна нещо. И като се замисля, явно бързам поради подобна причина - някак си мисля, че ще мога да изпреваря Края.
Може би и от тук ми идва на ум по-горната мисъл - някак си ми действа успокояващо и ме кара да забавя малко, но не както карат катаджиите, де. Та и самото търсене и копнеж си струват и биват оценени.
Иначе не се съмнявам, че цялото щастие го заслужаваш и не си и мисля, че няма да има време. Ще ти споделя нещо, което днес Хрис ми написа в тетрадката. Така де, уж е лично послание, но пък е полезно. Или пък не. Може би ще помисля пост върху него. ^^
Обичам те, Вив и бъди силна.