Ето ме и мен най-накрая с блог,въпреки че бях малко против в началото.Единственото нещо,което си е лично мое и имам право да не го сподолям с другите,са моите чувства и мисли.А пък и ако се окаже,че именно моите мисли и чувства са коренно различни от на останалите?(Това сигурно ще докаже различието ми с околните,което аз така упорито отричам.)Но,поглеждайки реално,всеки би искал да си има свое кътче,в което да си слага любимите усмивки,снимки на вятъра или просто да запечата последната сълза,която някога е потекла по целия път от продълговатата кафява мигла,по нослето,та чаак до брадичката,където щастлива е паднала в някоя локва от свои сестрички сълзи и се е сляла с тях... (нещо много се разприказвах,така че продължавам по същество,преди да съм изръсила някоя глупост:))
Помня в един от блоговете си за картинки,бях си сложила този така любим мой израз : People always leave..." и един потребител ме попита:"защо мислиш така?Че хората си заминават?"Явно очакваше някаква сълзлива история,в която ще му открехна нещастното ми минало,цялото обвито в мъгливи тайни и кървави съдби,но за жалост май го разочаровах.Истината беше,че бях "откраднала" тази фраза от едно сериалче,където героинята имаше наистина тъжна съдба и накрая все оставаше сама.Но за да не оставя отговора ми толкова глупав написах следния послепис:
"Може би хората наистина винаги си тръгват...Поглеждат блога ми,оприличават го с милионите други,които са разгледали и си тръгват.Аз отново съм сама,посрещам новите хора,които наново ме оставят и аз п-а-к с-ъ-м с-а-м-а..."
Но дори и ти,приятелю,които разглеждаш блога ми,да го напуснеш след като разгледаш цветните картинки и ярки заглавия,знай,че аз няма да съм сама днес.Защото днес слънцето ме погали по лицето и аз му подарих усмивка,която го накара да свети още по-ярко и по-ярко...Знаеш ли,започвам да си мисля,че онази малка светеща топка обича щастливте хора!Не знам защо,но просто ги обича.Може би,защото сме различни?
No comments:
Post a Comment