Спомени, Спомени

А някога се събирахме десетина човека пред блока..



Не, спокойно, това не е поредния депресиращ пост, в който ще се тръшкам за отминалото време. Вече свикнах. И разбрах. Life goes on and on.. и ние не можем нищо да направим по въпроса. Просто вчера ходих до старата махала, моята махала, мястото, където прекарах най-якото детство на света.. Едната ми най-добра приятелка има тежки лични драми и бях длъжна да я изслушам и поуспокоя. В същност, не длъжна - защото за мен беше удоволствие да й помогна естествено, но длъжна спрямо себе си. И така, седнахме на една от пейката в градинките - там, където обикновено се събирахме преди и .. магията се получи! Както беше празно - празно това място, в миг оживя. Заприиждаха деца от детските ми години - различни поколения, но призраци от далечното минало.. Колко много са пораснали всички! Дали и аз съм била така в техните очи? Беше странно. Двама близнаци на не повече от 6 години сега са на по.. 11 години!? Изглеждаха толкова пораснали и не знам. Стана ми яко такова. Сякаш са ми били някакви роднини, които са пораснали. Всичко толкова се е променило, и все пак е останало същото. играеха на същите игри като нас, когато бяхме на тяхната възраст и сякаш гледах себе си отстрани. Толкова съм била смешна иии.. хах. С Таничка им се забавлявахме и тя даже ме похвали, че съм живнала отново махалата. Помислих си за предишните ми приятели.. какво ли правят сега?

А някога се събирахме десетина човека пред блока..



----------------
Now playing: Jimmy Eat World - 23
via FoxyTunes

Из хрониките на Вив *блабла-кам си*

Тия дни ме избива на познати моменти, не знам защо. Може пък просто всичко, което трябва да ми се случи да ми се е случило, и сега да се повтаря вече. И най-тъпото от цялата ситуация е, че пак успявам да направя същите грешки. Е, вярно, много рядко, но пак се случва. Което е адски голямо пропиляване на шанс. На втори шанс.
Пак, радвам се, когато усетя, че малко съм помъдряла, че съм се поучила от някои от грешките си. Иначе какъв е смисъла..

И така, може би за първи път съм доволна от злополучията, които съм преживяла. Сега, когато ми се получават нещата е по-сладко. Мхм..

Макар че, това лято ще предстои най-важното дежа вю и се надявам да не го оакам, защото само като си погледна постовете от лятото - колко съм се тръшкала и самосъжалявала за онова.. ъъ.. 'момченце' и ми се доповръща. Даже на няколко пъти да ги изтрия! Голям срам, как съм ги писала.. Хаха. Е, не знам, то нали след като получиш това, което искаш и изведнъж вече не го искаш. А с мен винаги е било така. Аз съм едно голямо дете!
Е, не че се оплаквам, някога си бях лудо влюбена в него, но сега, когато най-накрая ми обръща внимание.. бла. Пуф, и вече не ми е интересен. Ужасна съм, нали? Спокойно, знам си го. То затова съм толкова нещастна в любовта, хъх.. Но пък в крайна сметка, не е ли на момчето задачата да ми задържи интереса? Може пък 'специалният' да успее, нали?

Edward doesn't exist, you idiot!*

Знам, знам. Но аз ще си го чакам.. A girl can dream, right?**

И само за мое си сведение, четвъртата книга наближава с такава скорост, че ме боли сърцето от нерви. Ако Стефани убие единственото перфектно същество от мъжки пол, за което някога съм чела, ще пея публично обещавам! (извън протокола, пея ужасно.. или поне така казват запознатите с гласовите ми данни) Не ме интересува нито Бела, нито Джейкъб. Само Едуард..



----------------
Now playing: Snow Patrol - Set The Fire To The Third Bar
via FoxyTunes


*Едуард Кулен - моят идеал за мъж, който е плод на фантазиите на писателката на любимите ми книги. ;/
**Цитат от книгите.

Шум в сърцето

Нормално ли е да почувстваш облекчение при мисълта, че ще умреш?
Не, съвсем сериозно.
Оказа се, че пак ще ми правят някакви изследвания, бла-бла.. Странното е, че всеки път, когато обмисля възможността да ми открият нещо сериозно и не знам. Сякаш за момент се чувствам щастлива.. Не, не точно щастлива, ами в хармония със себе си и всичко останало. Като отдавна чакан подарък - вече е загубил блясъка си, с който си го обсипвал в първия момент, който си си го пожелал, но пък се радваш, че най-накрая е свършило чакането. Защото ти все пак си го очаквал.
Даже предния път май се разочаровах. Ха! Май трябва и на психолог да отида, сега като се замисля. Там е по-вероятно да ми открият нещо.. Кой знае, сигурно ще ме помислете за супер-депресирана тинейджърка, но не е така. Не че не съм такава, но случаят не е такъв. Странно е.. Даже аз не мога да си го обясня.

Просто си знам, че трябва да се случи скоро.
И в никакъв случай това не означава, че съм се предала..
Просто имам нужда от нещо, което да ме разтърси, за да имам възможността поне за няколко години отново да 'живея' - в истинския смисъл на думата. Имам чувството, че съм във филма 'Американски прелести' и също като главния герой сякаш съм упоена..
Нормална ли съм?
Че на кой му пука. ^^



----------------
Now playing: Zero 7 - Destiny
via FoxyTunes